Непрекъснато се правят изявления, че сега вече окончателно е настъпил краят на повествователната проза. Виновни за това били преди всичко киното, после радиото, след това задълбочаващата се икономическа криза и накрая растящото влияние на варварските, враждебни на духа социални прослойки, които днес идвали на власт навсякъде и особена у нас, в Германия. Но песимистите напразно вещаят беди. Повествователната проза е все още жива и по-здрава от всякога. Статистиката на книжарите и на заемните библиотеки показва, че много повече хора, отколкото преди войната, прекарват времето си в четене на белетристични произведения. Очевидно в света съществува потребност от повествователната книга; четенето става жизнена необходимост.

Тази потребност не възниква от пустотата на сърцето и ума, която тласка масите към военни зрелища или към демонстрации на разни политически фокусници. Доказателството: основно място в четивото на средния читател не заемат нито приключенските истории, нито забавните и детективските романи. Напротив, изненадващо е, че срещу милионните тиражи на един Едгар Уолъс стоят милионните тиражи на Ъптон Синклер, Ремарк, Синклер Луис, Голсуърти, Томас Ман. Очевидно следвоенният читател търси в романа нещо повече от развлечение.

Навярно нещата изглеждат така: онова, което научните книги предлагат на съвременния човек, му дава отговор на редица частни въпроси, но не му създава представа за света. Именно тази цялостна представа за света той търси в повествователната проза. От нея той изисква да съедини отделните научни познания в органично цяло. Мнозина от възприемчивите за култура хора търсят в романа заместител на философията и религията. Надяват се, че в повествователната книга по пътя на чувството ще стигнат до становища, които ще им помогнат да се ориентират в объркания свят.

Ако модерният роман желае да задоволи това изискване, трябва да потърси друго съдържание и други форми в сравнение с предвоенния роман. Разбира се, най-дълбокото съдържание на нашия прозаичен епос ще остане същото, както на всички предишни повествователни произведения — житейската позиция на писателя. Но тази житейска позиция ще се предаде на съвременния читател само тогава, когато е проникната от елементи на съвременното мислене. Неслучайно днес читателят вече не се увлича от някоя крайно интересна индивидуална съдба с хиляди изненадващи обрати. Съвременният роман си пробива път към душите на читателите и с други средства. Той се стреми да проникне до ония дълбоки подмоли, където възникват чувствата; той възстановява връзката между постъпките на хората и техните неосъзнати особености, които са унаследили от праисторически времена (Джойс, Дьоблин, Томас Ман, Моъм, Хемингуей, Лорънс). Или пък опитва други пътища — не показва отделния човек, а цяла една прослойка, цяла епоха, разкрива връзката на индивида с неговото време и със заобикалящите го маси (Драйзер, Синклер Луис, Ъптон Синклер, Голсуърти, Арнолд Цвайг, Хайнрих Ман, Регер, Фалада, Тинянов, Еренбург, Третяков).

Почти във всички романи, които определят облика на съвременната литература, се разглеждат две основни теми. Първата: доколко в поведението на един човек първичните инстинкти надделяват над убежденията му и над съзнателната му воля? Втората: доколко индивидът, съзнателно или не, се намира под влиянието на масите?

Следвоенният роман е психологически и социологически. Използва прозренията на Чарлз Дарвин (Йенсен, Уелс), на Карл Маркс, на Зигмунд Фройд, на Алберт Айнщайн. Полага успешни усилия да превърне тези прозрения в житейска позиция.

Ясно е, че съвременният роман е интернационален. Откакто икономическите граници вече не съвпадат с езиковите, откакто родината на човека вече не е страната, очертана от политически граници, а цялата планета, регионалната литература, ограничено националната книжнина е в затруднено положение. До великите творби на епохата нейните произведения изглеждат като натъпкани със селски накити шкафове в стил бидермайер до обзаведени с модерна техника небостъргачи. От житейска потребност тази литература се е превърнала в куриозна вещ, в музеен експонат. С изнамирането на огнестрелното оръжие рицарят, а заедно с него и рицарските романи изгубват своя смисъл; на мястото на Парсифал и Ланселот идва Дон Кихот. С изнамирането на железницата и самолета политико-икономическият национализъм става безсмислен, а заедно с него и ограничено националната литература. Последните големи писатели, които имаха съкровеното право да възпяват единствено своята родина, бяха Томас Харди, Готфрид Келер и Кнут Хамсун…

Наистина съвременният голям романист също предпочита да избере родината си за тема на своята творба, но именно той не гледа на нея с очите на локален патриот, а с очите на гражданин на света. Така са погледнали на Любек Томас и Хайнрих Ман, на Лондон — Голсуърти, на Берлин — Дьоблин, на американския Среден Запад — Синклер Луис.

За да изобрази разширилия се свят, модерният роман за разлика от предишния се нуждае от по-различни форми. Съвременният човек под въздействието на киното схваща нещата по-бързо, възприема по-лесно непрекъснато сменящите се картини и ситуации. Съвременният прозаичен епос се възползва от това обстоятелство. Той се учи от киното. За разлика от предишния епос той с успех съумява да вмести между кориците на една книга много повече човешки лица. Съвременният роман дръзва да изобрази безкрайното многообразие на света в неговата едновременност. По страниците му се развива често не едно, не две или три действия, а двадесет или петдесет, като от това не страда целостта на основния му замисъл. Както елизабетинската драма разруши единството на мястото и времето, така съвременният прозаичен епос твърде често с успех разчупва закона за единството на действието.

Второто формално средство, към което модерният роман по необходимост прибягва, за да изпълни предназначението си, е обективното изображение. Съвременният автор трябва да се съобразява с обстоятелството, че читателите му от собствени наблюдения или чрез киното и радиото познават доста добре външната структура на света. Ако не желае чувствително да наруши илюзията, той трябва да създаде у читателя впечатлението, че сам познава нещата, за които пише. Ако читателят не повярва във външното устройство на света, обрисуван от автора, той положително няма да повярва и във вътрешното му съдържание. Днес вече не е достатъчно писателят да говори на читателя за своите чувства, дори ако тези чувства са напълно искрени. Той трябва по-скоро да разкрие обстоятелствата, породили у него тези чувства. Само така ще може да предизвика у читателя същите чувства. Ако прочетете внимателно последните изречения, веднага ще забележите, че в тях става дума за така наречената „нова обективност“. Но също така ще забележите, че тази прословута „нова обективност“ не е за мен цел на съвременния прозаичен епос, а само изобразително средство. Важно е при всеки повод да обръщаме внимание на евтиния фокуснически трик, който се опитва да представи „новата обективност“ като самоцел, докато тя всъщност не е нищо друго, освен едно законно художествено средство. Който провъзгласява, че съвременният роман се стреми да информира читателя за външни обстоятелства, да го запознае със социологически или психологически въпроси, който провъзгласява всичко това, е просто шарлатанин. Съвременният роман, както и предишният, на драго сърце предоставя тези неща на науката и на публикациите на добрите репортери. Той желае да въздейства не върху любознателността, а върху чувствата на читателя, но без да влиза в конфликт с неговата логична мисъл и познания. Целта на романа си остава това, което открай време е било цел на изкуството — да предаде на възприемателя житейската позиция на автора. Но съвременният автор знае, че това няма да му се удаде, ако постиженията на съвременната наука не станат органична част от неговото „аз“.

След войната нарастващото варварство нанесе безкрайно много щети във всички области на цивилизацията. Също така в литературата. Театърът например страда от диктатурата на правителства, чужди на изкуството и враждебни на духа; същото е положението с киното и радиото: твърде често тези институции са застрашени от нападките на идиотизираните и насъскани маси. Така киното и радиото изцяло се откъснаха от литературата и се принизиха до равнището на чисто развлекателни предприятия. Затова пък романът претърпя сред този общ упадък неочакван разцвет.

Именно немският роман се оказа сред стремителния упадък на немската култура неочаквано жизнеспособен. Навремето Густав Фрайтаг бе заявил, че всеки образован немец е в състояние да напише роман, годен за четене; наистина това едва ли бихме могли да твърдим днес, когато представители на Райха и на националистично настроената маса избиратели с труд успяват да построят грамотна немска фраза дори за най-важните си изявления. С толкова по-голямо задоволство можем да отбележим световното въздействие на най-добрите немски романи.

Разбира се, представителите на немската книга не притежават гръмкия глас на военщината и на политическите шарлатани; но тяхното слово, макар и да няма достъп до радиото, стига по-далеч от словото на другите, прониква в сърцето, остава трайно. Нашите милитаристи и националисти силно накърниха престижа на немците в света; нашата повествователна проза възвърна на Германия голяма част от загубения авторитет.

www.bosnev.com